Върху хълм на едно от последните северни разклонения на Странджа, навлезли в Бургаската низина, са разположени развалините на крепостта Русокастро. . Въпреки незначителната си височина — около 100 м над морското равнище, хълмът е със стръмни, почти отвесни склонове от изток, север и юг, като е явно, че те изкуствено са шкарпирани в по-голямата си част, а добитият камък е използван за градежа на крепостните стени, жилищните и стопанските постройки. Хълмът е достъпен единствено от запад, където склонът е полегат. Но и тук с изключение на тясна ивица с ширината на коларски път склонът е шкарпиран на височина 2 м, а под шкарпа личат следите на дълбок 1—1,5 м ров. Под северния и източния склон на хълма тече Русокастренска река. Крепостната стена огражда отвсякъде платото върху хълма с площ 15—20 дка. Изградена е от местен ломен камък със спойка от бял хоросан. На места хоросанът е примесен с дребни парчета от тухли и чакъл, което показва, че стената е достроявана или поправяна в по-късните периоди от живота на крепостта.
В западната по-висока част на хълма, близо до входа на крепостта, на площ от около 1 дка е изградено второ вътрешно укрепление, стените на което също са изградени от ломен камък със спойка от бял хоросан. Това вътрешно укрепление вероятно представлява укрепен феодален замък, изграден от български феодал през XII—XIV в.
Днес външните крепостни стени са съборени до основи. По-добре запазени са стените на жилищата и черквата в замъка — на височина до 2—3 м, но те са покрити с обрасъл с храсти насип, образуван от рушевини и пръст. В оградената част на външната крепост също личат много следи от жилищни постройки, както и основите на голяма черква, чиито основи също са изградени от ломен камък със спойка от бял хоросан. Многобройни иманярски изкопи са извадили на повърхността стотици фрагменти от домашна керамика от всички периоди в епохата V—VII и XIV—XV в.
Не е ясно как е станало снабдяването на крепостта с вода при обсада. Вероятно е имало изградени щерни, но следите от тях не са разкрити. Липсата на извори, кладенци или водопровод в Русокастро е изрично подчертана от Кантакузин, описал кратката обсада на крепостта от българската армия през 1331 г.
Името на крепостта е гръцко и означава „Червена крепост”. То идва от червения цвят на вулканичните скали, изграждащи хълма и от чиито отломъци са изградени и крепостните стени.
Русокастро лежи на стария път Дръстър—Плиска—Преслав—Айтос—Дебелт—Факия—Лозенград—Люле Бургас—Цариград с разклонение за Одрин. В южната си част този път очевидно дублира Понтийския път, по който движението след Анхиало е силно затруднено от обширните пространства на Анхиалските и Бургаските езера и широките блатисти разливи край устията на странджанските реки. Особено изобилни сведения за използването на този път има от епохата на османското владичество на българските земи. Прегледът на описанията на пътуванията на редица чужди посланици показва, че те са се осъществявали в посока север—юг именно по този път.
Крепостта Русокастро се споменава за първи път едва в средновековни литературни източници, и то чак в средата—на XIIв. в завършеното през 1153 г. съчинение на арабския писател Идриси
Идриси не бърка, като нарича Русокастро град. Оградената от стените площ действително е доста голяма за обикновена планинска крепост, а феодалният замък подсказва, че крепостта е и средищно селище на феодален господар със земи и села в близката околност. В полза на това предположение е и обстоятелството, че през XV—XVII в. Русокастро е и център на османска административна единица „кааза” (окръг).
За съжаление запазените до наши дни писмени извори не съобщават особено подробно данни за живота на крепостта по времето на българското средновековие. Укрепеният град едва ли е възникнал в средата на XII в. Най-вероятно е крепостта да е построена през IV – VI в.–VI в., като допълнително е укрепена и населена от българите след 812 г. Обширните равнини наоколо са подходящ терен за българската конна войска от онова време, а близостта на границата в основното направление на враждебните действия между България и Византия оправдава и дори предопределя усилията за колонизация на тези мести от страна на владетелите в Плиска. Според някои извори по същото време са заселени прабългари и в Анхиало и Дебелт — селища, разположени също в обширни равнини.
Останал в границите на България след въстанието на Петър и Асен, Русокастро е откъснат от българската държава през 1263 г. Мануил Фил дори съобщава, че крепостта му била уголемена и допълнително укрепена от Михаил Глава Тарханиот. През 1304 г. Пахимер съобщава, че Русокастро и Ктения доброволно са присъединени към България след споразумение със Светослав Тертер. През 1322 г. Странджа и Бургаската низина (след смъртта на Георги Тертер и с който завършила династията на Тертеровци), подчинявайки се на Войсил, легитимен претендент за българския престол, брат на цар Смилец, неочаквано и за самите им жители се озовали под византийска власт. Войсил се отказал от амбициите си поради избирането на Михаил Шишман ,за деспот на Видин, Останал в границите на България след въстанието на Петър и Асен, Русокастро е откъснат от българската държава през 1263 г. Мануил Фил дори съобщава, че крепостта му била уголемена и допълнително укрепена от Михаил Глава Тарханиот. През 1304 г. Пахимер съобщава, че Русокастро и Ктения доброволно са присъединени към България след споразумение със Светослав Тертер. През 1322 г. Странджа и Бургаската низина (след смъртта на Георги Тертер и с който завършила династията на Тертеровци), подчинявайки се на Войсил, легитимен претендент за българския престол, брат на цар Смилец, неочаквано и за самите им жители се озовали под византийска власт. Войсил се отказал от амбициите си поради избирането на Михаил Шишман ,за деспот на Видин , за български владетел и се подчинил на византийския василевс заедно с призналите го за владетел земи. Решителният български цар незабавно потеглил според Йоан Кантакузин с българска войска и съюзници угровлашки и татарски отреди към откъснатите земи. Излъганото в предидущата година българско население от областта без колебание (според изричното подчертаване от Кантакузин) се присъединило доброволно към сънародниците си. Случаят бил използван, както обикновено ставало в тази епоха, да се ограбят и византийските територии на юг от Странджа. Русокастро не е споменат в събитията, но затова пък в следващите години името му се намесва в крайно интересния опит на наистина талантливия и амбициозен български владетел да завземе без особени усилия Цариград, т. е. това, което с многохилядни армии не успели да реализират нито хан Крум, нито цар Симеон. Използвайки борбата за византийския престол между двамата Андрониковци, Михаил Шишман през лятото на 1326 г. се разположил според Кантакузин на лагер край Диампол (Ямбол) ) с българската армия, а съюзните татарски полкове разположил край Русокастро. От съгледвачи младият Андроник с изумление узнал, че дядо му Андроник II, изолиран и изоставен в този момент от почти всички, сключил договор с Михаил Шишман да пусне трихиляден български отряд, който да охранява Цариград и самия него в двореца от атаките на амбициозния си внук или евентуално от ромейски заговорници. Този трихиляден изцяло кавалерийски отряд, съставен само от българи, под командването на прославения български пълководец Иван Русина вече се намирал под стените на Цариград и очаквал да бъде пуснат вътре в града. Младият Андроник научил (вероятно от приближени на сестра си — жена на Михаил Шишман), че щом Иван Русина установи контрол над Цариград, Михаил Шишман ще настъпи от лагерите в Диампол и Русокастро в Източна Тракия с основните сили на българската армия, за да „завладее цялата власт над ромеите”. Андроник предупредил дядо си за българските намерения, а чрез пратеника си Йоан Рундзерий енергично протестирал пред българския цар. Михаил Шишман бил принуден да се откаже от замислената акция не толкова поради протестите на сериозно разтревожения си шурей, колкото поради факта, че уплашеният Андроник II не пуснал трихилядния български конен отряд в Цариград. А българските владетели от вековен опит знаели, че Цариград е непревземаем без морска блокада и флот, докато България по онова време нямала сериозен флот в Черно море.
Пак според Йоан Кантакузин през 1330 г. веднага след смъртта на Михаил Шишман византийците, прекъсвайки съюзния си договор с България, вероломно нахлули в югоизточните предели на страната. Българската армия, част от която претърпяла поражение край Велбъжд, а неучаствалите в боя съединения все още били дислоцирани на западните граници, не могла естествено да се противопостави на похода. Неочаквано обаче местното българско население оказало яростна съпротива. Според Йоан Кантакузин византийците едва „след като опустошили извънредно много области, подчинили градовете Анхиало, Месембрия, Актон, Ктения, Русокастро и Диампол”.
На следващата година тези български селища при вестта, че сръбската креатура в Търново Иван Стефан е свален от българския трон и за владетел на България бил издигнат Иван Александър, въстанали и се присъединили отново към българската държава. Йоан Кантакузин, който ни информира за тези събития, разказва, че византийският император реагирал светкавично — неколкохилядна армия преминала през Странджа, като палела житата, унищожавала добитъка и наказвала безмилостно заловеното местно население. Така императорът достигнал Русокастро, където се разположил на лагер, тъй като набързо събраната българска армия преградила пътя на ромеите, установявайки лагера си край Айтос. Водейки преговори с византийския император, Иван Александър спечелил няколко дни, през което време в лагера под Айтос се събрали всички български полкове и съюзни татарски отряди. На 18 юли 1331 г. българите атакували строената в боен ред византийска войска. От татарите ползата била твърде малка — верни на плячкаджийската си природа, те заобиколили византийците и се нахвърлили върху обоза, който побягнал „чак до Русокастро” и едва там, „извън стените”, дал сражение на татарите, което се превърнало в безредно взаимно избиване. Ободрен вероятно от неочакваното излизане на татарите от битката, императорът атакувал българските войски с основните сили на византийската армия, но тя била буквално прегазена от българската тежка конница. Оцелелите ромеи побягнали към Русокастро. Жителите на крепостта затворили вратите на укреплението, но ромеите успели да нахлуят отвсякъде в крепостта, избивайки немалко от защитниците и. Но на свой ред и те попаднали в критично положение, тъй като Иван Александър обсадил крепостта отвсякъде, а вътре нямало нито вода, нито храна. Десетки ромеи и коне измирали от раните си. Никаква надежда за помощ нямало, тъй като до обсадените достигнала вестта, че ромейските гарнизони в крайбрежните градове са избити от въстаналото българско население. Обсадените не се надявали и на почетна капитулация, тъй като считали, че българският цар ще им отмъсти за жестокостите, които извършили над българското население в Странджа и южночерноморските градове при похода си до Русокастро. Иван Александър обаче счел, изглежда, че мирът, продиктуван на един намиращ се в безнадеждно положение император, е по-добър от съмнителната слава на убийството му и перспективата за продължаваща безмилостна война. Мирният договор, който възстановил статуквото преди конфликта, бил потвърден и скрепен с династичен брак — незабавно били сгодени дъщерята на българския цар за един от синовете на императора. Любопитно, но показателно за нравите на епохата сведение ни дава Кантакузин — „на другия ден по поляните край Русокастро българи и ромеи ядоха заедно и разговаряха за случилото се по време на сражението”.
Така Русокастро останал в пределите на българската държава до 1366 г., когато заедно с цялата област на юг от Източна Стара планина бил откъснат окончателно от средновековната българска държава. И макар че името на града не се споменава в познатите ни извори до средата на XV в., той вероятно е останал като средище на българско, а след 1366 г. на византийско феодално владение, като се има предвид, че в османски документи от XV в. Русокастро е средище на околия, а османците най-често създават своите административни единици, придържайки се към заварените стари владения.
В турски регистър на доганджиите от март 1840 г. Русокастро е отбелязан като нахийски център, към който спадали селата Доганджа със седем къщи, Кайнарджа (днес с. Извор, Бургаско), Хамид с 55 къщи и мезрата Сати. Цялата нахия с доход около 5900 акчета била тимар на Дажул Хамза, но поради някакво провинение бил иззет и предаден на Касапоглу, син на Осман. Русокастро често е отбелязван от пътешествениците през XV—XIX в. като малка крепост с плодородни околности най-вече с името Туз Касри. Дори в началото на XIX в. крепостта все още била запазена и е отбелязана от френския разузнавач граф дьо Тромлен през 1828 г. в списъка на важните румелийски крепости. През 1852 г. край Русокастро е съсечен от османски разбойници ескортът на полския посланик Подлодовски заедно със самия посланик.
В бурните събития на руско-турската война от 1828—1829 г. населението на крепостта избягало в Южна Русия, но след няколко години се завърнало почти изцяло в родното си място. При обиколката на Иречек в първите години след Освобождението жителите на Русокастро, тогава 847 души, с гордост подчертавали — и това било потвърдено от населението на околните села, че те са най-старото българско население в този край.
Село Русокастро се намира на 25 км западно от Бургас. Креността отстои на 3 км западно от селото.