В пролома, който река Искър е издълбала на юг от София между Плана и Лозенска планина, се издига тесен и дълъг планински рид, наречен Средобърдие. Върху него се намират останките на голяма средновековна крепост, която носи типично за епохата си на съществуване българско име — Урвич. Това име е характерно за поселения, възникнали върху или в непосредствена близост до стръмни и непристъпни скалисти ридове.
Урвич е обвеяна с множество легенди, свързани с последните битки на цар Иван Шишман с османските завоеватели, най-ранните от които са посочени още в „История славянобългарска” на Паисий Хилендарски. Но в познатата до днес средновековна писмена традиция името на крепостта не е отбелязано. Това позволи на мнозина автори да изкажат неточни или най-малкото непълни мнения за живота и съдбата на крепостта през вековете — грешки и непълноти, намерили отражение дори в текста на паметния знак, поставен край шосето София— Самоков в подножието на крепостта. Едва след провеждането на археологични разкопки през последното десетилетие стана възможно да се уточнят някои факти от живота на тази интересна планинска крепост.
Крепостните стени, днес в по-голямата си част разрушени до основи, са били изградени по самия ръб на стръмните скалисти склонове, ограждайки платовидна заравненост с дължина около 400 и ширина 150 м. Северната и южната страна на крепостта са фланкирани от две естествени кули — високите непристъпни скали, наречени Калето и Царичина скала.
По-добре запазена — на височина до 5—6 м — е стената в източния край на крепостта. От нея се вижда, че тя е била изградена от необработен местен камък със спойка от бял хоросан. Дебелината на зида е 1,5 м, а за изравняване на редовете са използвани дървени греди — сантрачи. На по-достъпните места по протежение на крепостната стена са били издигнати кули, но техният брой засега все още не е уточнен със сигурност. Добре запазена — на височина до 8—9 м — е само една от тези кули, издигаща се при източната стена. В план тя е неправилен четириъгълник и е „възседнала” крепостната стена, което показва, че е построена по-късно от нея.
Във вътрешността на крепостта, сега гъсто обрасла с храсти и дървета, се виждат множество останки от масивни постройки. Една от тях е проучена — църквата „Св. Илия”. Зидовете на църквата са запазени на височина до 2,5 м и са от различни строителни периоди. Отвътре църквата е била измазана с фина хоросанова мазилка и е стенописана най-малко два пъти — през XIV и в края на XV или началото на XVI в.
Особеностите на градежа на крепостните стени и намерените археологически материали недвусмислено свидетелстват, че Урвич е възникнала през XIII в. вероятно веднага след освобождаването на Софийската област от византийска власт. Била е преустроена през XIV в. с цел да се подсилят отбранителните и възможности, а вероятно и да се заличат разрушения, получени при военни действия или от стихийни бедствия.
Крепостта Урвич вероятно е изпълнявала с чест предназначението си да дава убежище на част от населението на Софийското поле при вражеските нашествия — вторият пласт стенописи в крепостната църква показват, че крепостта е оцеляла при османското нашествие в българските земи. Защитниците и вероятно по споразумение с османските власти били включени в османската държавна система, запазвайки правата си над селището, църквата, а сигурно и над крепостта. Урвич е била изоставена през XVII в. поради неудобния за постоянно обитаване терен, а крепостните стени рухнали под напора на времето.
Крепостта Урвич отстои на около 15 км от София по шосето за Самоков, на десния бряг на река Искър.