Крепост Вича

Върху широк полуостров, наречен Бели нос, там, където най-север­ните склонове на Стара планина достигат Черно море, е разположена голяма средновековна крепост. Крепостната стена е разрушена до ос­нови и едва-едва се проследява на терена — тя е дълга около 250 м и прегражда шийката на полуострова. Изградена е от неодялан камък и има дебелина 3,50 м, а пред нея по цялото и протежение личи дъл­бок ров.

Коя е тази голяма крепост, чиято принадлежност към старобългар­ското крепостно строителство не буди никакво съмнение?

В поемата на византийския поет Мануил Фил „За военните подвизи на известния прочут протостратор”, в която се описват походите на пълководеца Михаил Глава Тарханиот в различни войни срещу бълга­рите, и по-точно в частта, засягаща една от византийските кампании срещу Ивайло през 1277—1278 г., се съдържа следният пасаж:

„Превзе след това Вича, която е без връзка, но е свързана с обилни връзки с бога, като се показа добър конник в близките места. Завладя цялата околност на Емона. Стана господар на крепостта и града Ко­зяк, като окъпа меча си в кръвта на българите, завладя след това и равнината Кария, където направи лагер във вид на окръжност.”

В този пасаж за пръв път в познатата ни досега средновековна пис­мена традиция се споменава името на старобългарската крепост Вича. Поради липса на други данни тя бе поставяна досега произволно, най-общо „на Камчия” или при н. Галата, където по други, при това не съвсем сигурни данни е отбелязано античното селище Карабизия.

Локализацията на крепостите Козяк и Емона, която не буди съмне­ние, обстоятелството, че Вича е спомената сред тях, навеждат обаче на мисълта, че тази крепост трябва да бъде търсена между с. Обзор и н. Емине.

На италианските морски карти от XIV—XV в. почти винаги е нане­сено пристанищно селище между Мавро Моло (Черни нос) и Лемано (Емине). Формите на името са различни — Виза, Лавиза. Като вземем предвид, че съставката Ла очевидно е италианският определителен член, ясно е, че става дума за същото селище, споменато от Мануил Фил. Така се уточнява отново бреговата отсечка, в която трябва да се търси Вича — между Черни нос и Емине.

Окончателна яснота върху този въпрос хвърля венециански портулан от XIV в., познат по недатиран вече загубен гръцки препис, пуб­ликуван през XVI в., и напоследък по още един препис в Испания, но на италиански език. Неизвестният съставител пише: „От нос Лемано до Визе са 15 мили, от Визе до Мавро Моло са 15 мили.” Измерванията на моряците през XIV в. все пак са с относителна точност, но важ­ното е, че за италианските моряци разстоянията от Вича до двете сигурно локализирани пристанищни селища Мавро Моло и Емона са приблизително еднакви.

На сравнително равно разстояние между Черни нос и н. Емине се намира именно Бели нос, върху който са развалините от голяма кре­пост. В оградената от крепостната стена територия личат и основите на черква. Тук е открит и каменен блок с размери 0,25 х 0,21 х0,45 м, е двуреден, силно изтрит средновековен гръцки надпис. При проведе­ните през 1979 г. подводни археологически проучвания в този район бяха намерени останки от антични котви, антична и късноантична ке­рамика.

Тези наблюдения и находки показват, че на това място е имало селище още от ранната античност, което е продължило да съществува и през средновековието. На това навежда и името на крепостта. Едва ми трябва да се съмняваме, че ранната форма на това име е Виза, която по законите на старобългарския език се е променила във Вича. Имената със съставка „виза” се смятат за принадлежащи към най-ранния слой топоними в българските земи и се отдават на карийско население.

Тук отново наблюдаваме един пример за многовековен топографски и топонимен континуитет в едно селище, възникнало в дълбока древност и продължило да съществува и в последните векове на българската средновековна държава.Освен цитираните извори от XIII—XIV в. с известна степен на неси­гурност можем да отнесем към историята на Вича и сведението на Константин Багренородни, от което става ясно, че през X в. моряци­те, идващи с ладиите си от Русия, се отбивали след Варна в пристани­щето на Дичина, преди да пристигнат в Несебър. . Вероятно зад това име се крие повреденото от някои от копистите на съчиненията на императора име на Вича — Вичина, както понякога наричали тази крепост.

И накрая за съдбата на Вича при падането на България под осман­ско владичество научаваме от турския летописец Мехмед Нешри, кой­то в своята „Книга за описанието на света” пише: „След това Али паша, като научил за преминаването на повелителя (в Европа), отсед­на в една местност, близка до Вичнене (вероятно Вичина). Тази вечер отседна там. От войската двама души ходиха да вземат продоволст­вие от Вичнене. Неверниците от Вичнене убиха единия от тях. Дру­гият, бягайки, дойде при пашата и съобщи за станалото. Пашата се ядоса и веднага заповяда (да се отмъсти). Войската изръфа народа, разруши и изгори крепостта на Венджен (Вичнене), плени населението й и изцяло го накълца (затри).”
Така през 1388 г., когато се разиграва това трагично събитие, кре­постта Вича прекратява съществуването си.

Крепостта Вича отстои на 2 км източно от с. Емона, Бургаска област.